На 12 януари 2019 година Пловдив преживя момент, който промени начина, по който градът говори за себе си и за културата си. Беше студено, но площадите бяха пълни със светлина, очакване и любопитство. Имаше радост и престиж, но и немалко скепсис – напълно естествен за мащаба на събитието. Така започна годината, в която Пловдив стана Европейска столица на културата – първият български град с тази титла.
Днес, години по-късно, споменът се връща отново – не просто като носталгия, а като повод за равносметка. По този повод, пред БНР говори Светлана Куюмджиева, която по онова време беше директор на фондацията – организатор на програмата. За нея този период остава изключително личен и интензивен: време на срещи, огромно напрежение и постоянна публичност. „Беше също толкова студено, колкото и днес – спомня си тя. – Треперехме на кулата, давайки интервю след интервю, опитвайки се да обясним какво предстои.“
Куюмджиева подчертава, че Европейската столица на културата никога не е била само една календарна година. Процесът започва още с решението за кандидатстване и с дългата подготовка преди 2019-а. Фестивали, събития и културни формати се появяват още в годините преди официалното откриване, а именно това оставя траен отпечатък върху града. Културата постепенно се утвърждава като приоритет и като реален инструмент за развитие.
„Това е ново летоброене за Пловдив“, казва тя. И не само заради символиката. Градът остава завинаги първият в България, носил титлата, и именно тук е проправен пътят – с всички трудности, спорове и компромиси. По думите ѝ един от най-важните резултати е включването на широк кръг културни организации и творци – от подготовката до реализацията и събитията след това.
Един от най-съществените ефекти на Европейска столица на културата остава невидим за публиката, но ключов за сектора – умението за работа с проекти. Кандидатстване, бюджетиране, отчетност, управление на културни събития – този „рефлекс“ остава и след 2019 година. Според Куюмджиева това ясно се вижда и в по-късни процеси, включително по Плана за възстановяване и устойчивост, където пловдивските културни институции реагират бързо и професионално.
Разбира се, не липсват и трудни моменти. Пандемията прекъсва естественото развитие след кулминацията на проекта, а обществото става по-поляризирано. „За съжаление онова ЗАЕДНО, за което толкова се борихме, тогава беше по-осезаемо, отколкото днес“, признава тя.
По отношение на често повтаряната критика, че след Европейската столица на културата не е останала нова културна инфраструктура, позицията ѝ остава непроменена. „Това не е олимпиада, за да оставяме стадиони след себе си. Аз съм на страната на съдържанието“, казва Куюмджиева. За нея истинското наследство не е в сградите, а в хората, в опита и в променения начин на мислене.
И именно затова Европейска столица на културата остава не просто спомен, а отправна точка – момент, от който Пловдив започна да гледа на културата като на своя трайна идентичност, а не като на еднократно събитие.
Източник: BNR.BG , Паолина Комсалова
Добави коментар