Село Югово е сгушено в Западните Родопи, по течението на Юговската река и покрай пътя, който свързва Асеновград с Лъки. Мястото е лесно достъпно, но усещането е за отдалеченост – долината, скалите и реката създават среда, в която природата и историята вървят ръка за ръка. Районът е подходящ за еднодневна разходка, без сложна подготовка и с много какво да се види по пътя.
Водопад Гюмбуртията е първата естествена спирка по маршрута. Намира се на река Белишка – малък, но буен приток на Юговската река. След село Белица в посока Загражден, на около 800 метра от последните къщи, водопадът остава леко скрит от пътя, но лесно разпознаваем щом се доближиш. Над него има голяма беседка, известна сред местните като „Момчиловата чешма“ – ориентир, който трудно може да се пропусне. Оттам до водната струя пътеката е кратка – около 50 метра надолу по каменист склон и сипей. Теренът изисква внимание, но не е непроходим.
Пролетта, особено месеците април и май, е времето, когато водопадът е най-пълноводен и най-красив. Тогава снеговете от планината се топят, реките се насищат, а дефилето звучи още по-мощно.
Втората спирка е костницата в Югово – място, което носи съвсем различно настроение. Намира се в гробищния парк южно от селото и е част от един стар родопски обичай, който днес вече почти не се среща. Построена е в годините 1877-1878, когато жителите на селото събират и пренасят в нея костите на своите близки, които дотогава се пазят в малко подземно помещение до храма „Света Троица“ (изграден през 1840 г.).
Традицията е била ясна – след като изминат седем години от погребението, останките на покойника се изравят, измиват се внимателно, а черепът се почиства с чисто вино. Виното не е било случаен избор – символизира кръвта на Христос и пречистването, а самият ритуал е бил знак на почит и смирение пред паметта на предците. Всяка година на Цветница хората от селото идвали тук след служба, с осветени върбови клонки, за да отправят молитва и да поискат прошка от мъртвите – обичай, който е звучал странно за външни хора, но е бил дълбоко вкоренен в местната духовност и усещане за родова връзка.
През 60-те години този ритуал е забранен, а костницата остава затворена за десетилетия. През 2010 г. е възстановена и отворена отново – вече не като част от жив обичай, а като свидетелство за него.
Двата маршрута – шумният водопад и тихата костница, могат да се минат за ден, без бързане, с кратки пешеходни отклонения и с усещането, че си видял нещо истинско от Родопите – такова, което не се нуждае от украса, за да остане в главата.
Снимки на Ивайло Мирчев
Добави коментар